Това ще е една поредица, която ще напиша, но не знам кога ще се случва, защото напоследък се случва по-странни обстоятелства от преди. Преди беше по-лесно и имам доста записани сънища, които мога да слагам тук, за да можете да четете чужди сънища.
Това е от днес, не е стар сън – 17 Януари, 2021г.
Всичко започва с един жилищен небостъргач, койото приветливо явно набираше пълнеж за празните си жилища. След известно черно петно, то ние се скрихме в едно от тях и сме получили ключ за това. Моята половинка е с мен, разглеждаме апартамента, чудесен е. Имам чувството обаче, че бяхме под наем, а не собственици. Голямо значение няма, тъй като вероятно нямаше да се задържим дълго там. Без много подробности за просторното жилище с невероятна гледка, защото по спомени то беше на нещо от сорта между 50-ти и 100-ния етаж. Всичко беше страхотно, любувахме се на гледката и какво да видим, навън се случват някакви катаклизми. Вероятно се досещате, че след много дъжд или след трус, то започват велики наводнения. Имам предвид, че толкова яко се наводни тоя град, че разлюля небостъргача. Попитах приятелката ми, дали усеща, че сградата се клати, защото тя определено даваше откат поне от 5-6 метра в тази част, която бяхме ние. Чувствах се като в някаква танцуваща сграда, а всъщност това не беше най-големия проблем. Веднага се показах на балкона, исках да видя всичко, както се случваше, а не да се скрия вътре и да умра в забрава. Първото нещо, което видях беше, че всичко наоколо е във вода. Може би от водата ни деляха не повече от 10 метра, което приблизително са 2-3 етажа. Представете си колко вода е това, щом ние сме над 50-тия етаж, а под нас всичко е във вода. Изключително уникална гледа, но не беше толкова приятна, че да я снимам и покажа после на приятелите си. Кой знае какво се случва с тях в момента, щом тук и на толкова високо е адския кошмар. Обръщайки се вдясно, то аз виждам нещо обезпокоително, нещо присъстващо почти във всичките ми такива апокалиптични сънища. Виждах един огромен космически кораб, по-голям от град Радомир вероятно. Той се извисяваше над съседните сгради и просто си продължаваше в неговата посока. Зад него един огромен самолет минаше съвсем необезпокоявано, като разликата в скоростта на двата летящи обекта беше различна, а това беше знак, че по-бавното и огромно нещо всъщност е с още по-големи мащаби. Толкова за приятните летящи обекти, защото се отправяме навън да газим във вода. Точно така, да газим в 40 етажа вода (поне 40). Нека се обзаложим, че всъщност има някаква разлика във всичкото това в момента. Точно така, има разлика след като излезнахме. Губи ми се целия поход по тези поне 40 етажа, но си спомням добре, че водата навън беше около метър дълбока. Всички хора излезли навън, вероятно за да гледат, защото на втория етаж на къщата щеше да е доста по-сигурно, освен ако ен се притесняват от падане на къщата. Без да се забавим много, то ние се свързахме с близките си и установихме, че там в момента беше заваляло нормален дъжд. Притеснителния ми глас по телефона, докато говоря с майка ми ни доведе до въпроса, защо при вас как е? Отговорих ѝ разбира се, както всеки би отговорил на майка си, защото знаем как се притесняват за всичко, като просто казах “Спокойно, тук всичко е наред, исках само да ви проверя.”. Не след дълго се оттече водата някъде, като започваха да изскачат деца от всякакви местенца. Установихме първо, че сме някъде близо до Турската граница, а хората бяха приказни и много усмихнати. Улицатта на която се бяхме озовали не беше много широка, евентуално две коли можеха да се разминат, но не повече. Улицата беше дълга и се простираше на длъж, колкото е най-дългаата улица, която бях виждал. След някакви късо време заваля отново и хората се върнаха отново в паниката си. Аз и приятелката ми се покатерихме на една малка сграда, приличаща на външна тоалетна но по-ниска. Аз се покатерих пръв за части от секундата, след това приятелката ми се покатери и ѝ помогнах, за да стане по-бързо. Видях малчуганите на тротоара и им казах направо да подават по една мургава ръчичка, за да ги качвам един по един. Първото дете не очакваше изобщо, че съм там за да им помогна, след момент на размисъл дали да ми се довери, то подаде ръка и го издърпах направо горе. След това едно от останалите момчета реши също да ми се довери и подаде и то ръка, така го издърпах нагоре, че направо се озова до момчето, което беше вече горе. Остана едно трето дете, което също беше мургаво, но ми направи впечатление, че него вече съм го виждал някъде. Какво да видя, то тези две момчета, на които последно помагам са близнаци. Падна кратко вайкане, за да им се нарадвам, но толкова с радването. Издърпах и третото момченце, изкачи се помагайки с крака, докато го дърпам нагоре. Вече бяха горе и в безопасност. Дъждовната река придойде точно в посоченото време и се справихме. Не след дълго тя отново спря, а аз гледам едно от момченцата как си чисти калните обувки от покрива на сградата, която ползвахме за убежище. Обясних му, че трябва да е по-благодарен за тази сграда, а той не го прие на сериозно. Нищо де, иска да са му чисти обувките, така да бъде, нека ги чисти по този грешен начин. След като водата ни освоби терен, по който ние да можем да слезем и да направим нещо се оказахме в нова компания хора, точно отсреща. Стояхме си, говорехме, а точно преди миг бях изпратил на майка ми снимка по вайбър, която да покаже какво наводнение има тук. Това всъщност беше частично залят софийски булевард. А припомняйки си преди малко какво беше, то аз съм ѝ изпратил разсипана чаша вода. Дори преди да се отправим към новата си компания, то ние видяхме още ендо потенциално наводнение, защото заваля леко, а на километри от нас се виждаше, как тече изключително нещо от небето, то не беше дъжд, а направо река. Нямаше дълго развитие този дъжд, защото след минутка спря и така и не видяхме идващата вода. Докато спокойно си говорехме с някаква странна компания, то аз и приятелката ми не се чувствахме много в свои води, защото не сме си вкъщи все пак и просто слушахме разговорите им. По едно време се появи някакъв младеж и тогава разбрах, че това е собственика на сградата, на която се покатерихме и скрихме от водата, която минаваше по-долу. Той ми обясни, че не било правилно да сме си бърсали обувките от кал горе, защото все пак ползват чужда сграда за техни изгоди. Аз му разказах всичко, поясних, че едно от малките деца е направило това, че съжаляваме и дори съм му направил забележка. Той не изглеждаше много разбиращ това, което му говора, но май не му пукаше много и искаше просто да се изтъкне, че има спасителна постройка. Без много да задълбавам, защото тук имам едно черно петно. Някъде из паниката, която се развиваше успях да изгубя приятелката си. Просто не я виждах, но не се притеснявах и знаех, че е на сигурно място. Гледам как хора се евакуират, гледам как хвърлят всякакви предмети и камъни по коли на хора по-висши в йерархията от гражданите. Чупеха, биеха, убиваха дори, но това се случваше около мен, не ми беше на пътя. Попитах само един от тях, защо го правиш, какво ти е направил тоя човек вътре? И той много просто ми каза “Какво ли? Какво ли? Какво ли не!”, тогава осъзнах, че той няма просто отговор на въпроса ми и вероятно много от хулиганите тук са такива. Не след дълго вече избягах кордона, който беше замерян с всичко възможно. Аз видях някакъв брадат пичага, който ми е толкова познат и накрая разбрах кого съм видял. Видял съм Бъроуз, веднага му обясних, че го познавам и съм го гледал повече пъти от него и му казах да тръгваме, че ще стане късно. Явно някой ме беше погнал, поради неясна причина, защото ясен спомен в който да съм хвърлил нещо по някоя от тия коли, то аз просто нямах. Тичахме известно време между едни турски архитектури, като накрая на едно стъпало по-горе видях още един мой любим герой от сериал – Скофилд. Пичагата нищо не каза, а изглеждаше озадачен. Започнахме да бягаме в някаква посока, а Бъроуз мисля, че каза на брат си, че ни гони точно човека, който искаха. Провряхме се в някаква дупка не след дълго, но така и не разбрах какво се случва. Бъроуз счупи една циментова стена, за да може да достигне изход или нещо друго. Аз предположих, че е изход и затова се замислих как да се погрижим за този, който ни гонеше вече. Някой го посипа с цимент по лицето, успяхме да се изнижем почти необезпокоени, но той се оказа жив и си е избърсал лицето и вече можеше да ни види, но му проблясваха само очите. Някой спомена, че трябва да го убием, защото ще ни доведе много повече неприятности. Не след дълго реших, че аз ще го убия, все пак да покажа и на новите си приятели, че няма нищо страшно от това да си дадеш свобода. Не знам колко бях прав, но го направих. Убих този човек, за да не ни преследва повече и да сме по-спокойни. Не след дълго обаче Майкъл се затри някъде или беше в беда. Аз и брат му се покатерихме в тази пролука, която беше намерил и след малко се озовахме в центъра на един голям ИТ център. Бяхме заобиколени от китайци, ИТ-та, които знаеха явно, че сме взели нещо от под тях и, че това нещо им принадлежи и не ни познават определено. Тогава се започна едно бягане, едно гонене и изгубих Бъроуз. Останах сам срещу китайските нинджи, шаолин бойци или каквито бяха там. Не след дълго започнахме бой помежду тоалетните, те бяха тоалетна направена само от врати, като в нея имаше само тоалетна чиния. Съвсем практично и китайско решение. Имах си проблеми и ме гонеха, разбих няколко от вратите, ударих няколко китаеца, те ме удариха няколко пъти, но по-лошото е, че точно тогава се събудих.
Ако сте го прочели и е станало нещо неясно, не е време за притеснения. Това е сън, това е необяснимо в някои от моментите си, а аз не му придавам излишни палитри с цветове, които да помогнат за изграждането на логични действия и случки. А кога се събуждам, това не го контролирам изобщо и се събуждам дори да е най-интересния момент.
До скоро!
Божидар G Костов 