Как стигнах до тук?

Това всъщност е въпрос, който всеки един от нас трябва да си задава. Не аз, не само ти, не само аз и ти, а всеки. Аз лично си обичам всичко, което съм правил…

Нарцистично ли изглежда? Безгрешно или пък нещо повече, дори за завиждане? Винаги има неща, които ще те накарат да се връщаш там, където всичко е започнало. Носталгично или не, то просто се връщаш и ти става достатъчно мило, че да искаш и следващия път да се върнеш. Та ти си писал една собствена история там. Защо и какво би могло да те спре да се върнеш у дома.

Изобщо не се връщам да мисля по този повод съвсем случайно… Днес, както и преди няколко месеца ме срещнаха деца, които всеки път ме връщат години назад, като ме питат неща от сорта „Как ти е ютуб канала, че съм го забравил, за да те гледаме?“ … Аз оставам потресен всеки път, че изобщо децата ме помнят. Аз съм от хората, които винаги е помагал на някого, ако ме попита, дали мога да помогна за да направи нещо, което му харесва или аз мога. Учил съм всеки, който е направил първата крачка и ме е попитал, какво е това, което правиш? Имам много приятели точно от там. Спорта ми е донесъл само добри приятелства и истински преживявания. Носталгично е всичко това, защото не всички приятели са сред нас. Имам такива, които никога повече няма да видя, но нося в сърцето си, както нося и себе си… Спорта не казах кой е, но само ще добавя, че Паркура е начин на живот.

Децата днес всъщност ме попитаха „Може ли да направиш някой трик?“ и аз дори без оправдание, че съм дебел или, че съм ял толкова много през годините, че не знам дали няма да се пребия, то аз просто им казах „Искаш ли салто?“, а отговора разбира се беше положителен, както и лицата им грейнаха, като жаркото слънце днес. Казах им да зачакат малко, защото бяха нетърпеливи и ми прекъснаха разговора с друг познат, който също спорта ни е събрал. След минутка-две, то аз отидох, раздвижих глезените и направих едно странично салто. Нещото, което трудно бих забравил и бих показал на децата винаги. Казах им за каналите ми в YouTube, както и за това как съм започнал. Нямах много време за съжаление да им обясня, тъй като имаха много въпроси. След време и няколко дни, то аз ще съм там и ще им покажа всичко отново.

Изключително нещо е спорта, запознанствата и подадената ръка в трудностите. Аз съм подавал ръка, подавали са на мен, а и винаги ще подавам, защото спорта на това учи!

Въпросите обаче ме връщат в градските условия и утайка, която оставих преди време. Искам да развивам неща и в моя роден град, но за целта ще ми трябва някакъв доход, а след това и време в което да мога да развивам спорт, макар и доста алтернативен спорт, като паркура или лостовете в нашия град. Кой знае… Искам да помагам на тези деца да се развиват, те са доста добре насочени според интересите си, но няма кой да им съдейства и помага… Даже не искам пари да изкарвам. Те парите сами ще дойдат след това! Всичко е въпрос на малко усилия и постоянство… Толкова е просто, нали? Защо тогава го няма…

Градацията в това, което прави един човек е постоянна. Минава през трудности, решава, дали да продължи или да остане там. След време трудностите стават и по-неприятни, тогава сам определя, дали да продължи или да се откаже. Промяната не е отказване, а всъщност крачка напред, което също съм правил неведнъж. Ще променям всичко, докато не стане идеално или поне близо до идеалната среда.

Реклама