Дневник за Сънища
Изцяло авторски, лични и с пресъздадени персонажи
Откога го правя
Пиша отдавна, може би 2016та година. Записвал съм ги винаги, когато съм се сещал за тях. Имаше период в който пропусках да ги записвам. Показвам на всички тези сънища, които могат да не предизвикат ужас или безпокойство в някой от читателите ми. Показвал съм ги преди това в writecraft сайт, който съм спрял да подържам. Няма да прикачвам писаните ми сънища от там, защото смятам това за друго начало.
Кога ще ги публикувам
Публикуването им няма да става често, няма да има и консистенция, защото нямам много време да развивам това мое умение. Ще серадвам да прочета какво мислите, като ми изпращате на имейл мнението си.
bozhidar@bozhigkostov.com
Писането им
Писането им става всеки път, когато намеря време да пресъздам всичките ми ключови думи, които съм записал в бележките, за да стане нормално за четене от някой друг.
Още за сънищата
Това са проекции на нашите мисли, които може да са породени от последното случило се за деня, може да са породени и от силна емоция през същия ден, а може и да е на нещо отминало.
Аз лично имам метод за сънищата, който може да се стори извратен или проблемен за някои от Вас.
Методиката ми за сънуване е обвързана пряко с кофеин, а това означава, че го приемам непосредствено преди лягане или съм получил повече от дневната ми дажба.
11 Март
Докато се разхождам безцелно в софийските райони или пък съм тръгнал да върша някоя сива дейност, която вършим без да се замисляме, то аз се натъквам на няколко мои авера от миналото. Двамата, които продължават с мен до края на приключението ще наричаме Обе и Влас, а останалите няма да назоваваме, тъй като или нямат имена или не изпълняват толкова главна роля в действията. Докато се разпрегръщаме след дългия отпуск, който сме си взели от последната среща, то аз се присъединявам към тяхната посока, като забравям за моите задачи. И двамата са перничани, предразсъдъците за Перник не са верни, доста от познатите ми, с които бих се гордял са точно от там, а останалата част са от Радомир и цяла България. Докато Влас се опитваше да тича и да ме дърпа завлече някакъв човек с нас, буквално се опитвахме да минем през него, но той не се наведе и все едно го гушнахме да го водим с нас. Не беше много приятно да ти се натресе някой така, но Влас реши, направихме го. Той знаеше какво прави и щом е решил, подкрепям го. Човека се оказа някакъв странник, но май не му допадна нашия признак на невъзпитани хлапета, затова ни последва. Преди да тичаме обаче се заговорихме кой какво прави, а аз им съобщих, че уча да програмирам, което от доста време се превърна в единственото, което правя в свободното си време, а до момента работех където работя и сега. Точно това им казах, като поясних работата ми. Обратно в тичането по стълби и коридори. Оказа се, че бягаме из коридорите на някакъв огромен Съд. Съдебна палата ли ще да бъде, нещо голямо беше определено. Не бях ги виждал преди тези коридори, но тичахме все едно ще правим нещо лошо, или вече сме го направили. Озовахме се в някаква Аула, която беше полупразна и само опашката над нея беше пълна с хора. Отзад се виждаше онзи човек, който завлякохме с Влас преди това. Обе тичаше напред и не поглеждаше назад, все ендо беше целеустремен към нещо. В последствие разбрах, че се опитва да направи нещо по точно изяснен план, който знам ли как беше изготвил. Оставяше бележки навсякъде с час, който трябва да минем и да не ни видят, като това означаваше, че до този час трябва да сме минали през това препятствие и ако закъснеем – хванати сме. Докато гледах оня тип по нас, Влас ми каза, че бил от конкуренцията. Номерата започващи с 111 били част от Ефбет. Кой знае какво имаше предвид под конкуренция и Ефбет, аз лично нищо не разбрах. Цялото ми доверие беше пленено от доста време, нямаше причина да се съмнявам в думите му. Затова се огледах и видях вече как охрана се приближаваше към нас. Няколко души, въоражени, с шапки и униформа, точно както трябваше да са. Погледнах Обе и Влас и им подадох идеята, че от тук е добре. По случайност бях уцелил идеята на Обе за начало на приключението. По аулата надолу, по столчета, които можеха да ни метнат във всяка една посока на всяка крачка. Нямаше такава опасност за момента, тъй като късмета в средата на съня нямаше как да ни изневери. Минавайки през вратата за изход от аулата, ние се озовахме в следващия коридор с огромна тълпа и трябваше да преминем. След това се почудих в коя посока да поема, а Обе вече беше взел това решение и вероятно го беше написал в плана си. Предприехме бягството си по един охранител, който тъкмо се опита да влезе през вратата, а ние по него преди да се затвори сама. За наше щастие той не затваря вратата, а я оставя да се затвори сама. Приемливото решение беше да стоим незабелязано, но аз се огледах наоколо и изглеждаше доста занемарено, като след бомбандировка или нещо такова. Просто изоставена сграда в руини, които не знам как да ви опиша по-добре за да добиете представа. Как така в един съд може а има подобно нещо? Обръщайки се да проверя по кой път да поемем, вече някой беше залепил устата на охраната и Обе и Влас бяха тръгнали. От там се присъедини и някакъв мъник, който не познавам. Русоляво хлапе, което явно беше приятел на Обе и харесваше екстремни ситуации, като тази. Опитах се да проследя от къде са минали, но ми отне толкова време, че вече ги бях изгубил. Дирята им беше студена за мен, а по едно време видях малко място през което да се промуша и да тръгна подир тях. Невъзпитано е да не се изчакваме, но все пак нямаха вина, че се забавих с оглеждането. Да не закъснявам повече, че няма и да ги открия, ако се забавя още малко. Затичах се по тях, открих някаква посока и излезнах след руините на някакъв покрив. Там оглеждайки се видях една стая или кабинет с много кабели, които се клатеха и реших, че там са минали вече хора. Оказа се, че съм грешал, защото русолявото момче се показа отдясно на мен, а този кабинет беше направо от мен. Тогава нямаше какво да решавам вече и поех по пътя с момчето. Не за дълго бягахме преди да видя Обе пред нас. Влас вече се беше изгубил някъде, вероятно се беше измъкнал през някой друг изход. Докато се чудех дали да бързам или не по тези покриви, Обе се беше притеснил, че ще ме видят. Тогава вече се приближих достатъчно, че да не се съмнява. Обърнах се, а някакъв от охраната вече се оглеждаше и гледаше първо в другата посока, след което погледна и към мен, но вече се бях скрил. Тогава аз и Обе видяхме колоездачи наблизо и веднага се обърнахме към тях да ги заговорим. Трябваше да скочим от покрива, да се приземим омекотявайки и да преодолеем последните 2 стени, които бяха от мрежеста ограда. Прекачвал съм се през такива, все едно да се кача на маса, толкова лесно ми беше. Е този път беше малко по-трудно и съответно стана с 2-3 крачки по мрежата, а не с една. Преодолявайки първата осъзнавам, че втората е направена така, че да е още по-трудна за прескачане. Докато Обе обясняваше на момчетата с колелата някакви неща, за да им задържи вниманието и да изглежда, че сме отвън и си говорим, аз вече се мъчех да прекачвам втората ограда. Тогава осъзнах, че ми е доста по-трудна от първата, тъй като имаше част, която е наклонена навътре към мен и трудно минавам през нея. Изкачих се върху нея и тамън да скоча извън пределите на съда или затвор вече, не съм сигурен, то аз се събудих…
36 Февруари
Заглавието е такова, защото така съм го написал в просъницата, която съм бил. Да започваме с приказната история за селото ми на име Прибой. Страхотно е за приключения, като това, което ще разкажа и се надявам да вкарам умовете ви в него. Изглеждащо като джунгла е доста далеч от такава. Макар да съм минавал десетки пъти пеш до там, точно през тази пътека не бях минавал. Освен, че сме объркали пътя много жестоко, то пътя ни отведе бая далеч от селото, или поне толкова далеч, че не бях и помислял, че може да има такова място наоколо. Горски пътеки, които бяха безкрайни и безлюдни, като накрая разбирахме само, че разклона може да е за наше добро или зло. Нямаше причина да се притесняваме, но разклоните ни притесниха, бяха доста начесто. Оглеждайки се около пътеките, не бяхме видяли много неща освен храсталаци и дървета, но в някои завои, които водеха в обратна посока се огледахме по-добре, защото така обикновено се крие нещо, което ще те изненада в гръб или нещо по-дълбоко скрито. Минавайки по една от тези пътеки и проверявайки за нещо интересно, то попаднахме на скривалища, които бяха или издълбани в скалите, като лек навес или направени в храстите, както правехме в парка, когато бяхме малки. Не само това бяхме открили междудругото, доста интересно беше, че намерихме останки от змии и дори нови видове насекоми. Интересното беше, че насекомите, които наблюдавахме тогава бяха невиждани за планетата ни. Някои от тях бяха възпроизвеждащи се изключиетлно бързо, докато бяхме там, те се размножиха няколко пъти. Много впечатляващо, а аз като истински човек от 21ви век ги заснех и зарадвах, че ги имам запечатани в телефона. Помислете си, никой не би ми повярвал, ако му кажа, че съм виждал такива насекоми. Те приличаха на насекоми, които имаха торбичка, като на кенгуруто, но всъщност не ги носеха там, а раждаха през нея. Докато инсектите се фукаха с това какво могат, то попаднахме и на няколко приличащи на паяк, но не много познати на човечеството. Срещаха се подобни на жаба, както и подобни на гасеница, но пак торбесто, като първото споменато. Решихме, че не можем да им отделим повече време и се отправихме към следващите приключения. А накрая какво да видим, стигнахме до нещо като лагер, но много интересен лагер, намиращ се в дълбочина на гората и през толкова много пътеки. Толкова много разклони, тези чудати насекоми. Определено бяхме като в друг свят, но си представете и всички вуду предмети, които сте виждали някога. Висящи кокалчета, палатки, направени орнаменти от дърво, кокал и други останки от животни. А освен това имаше езерце и много шезлонги отстрани, не всичко беше страшно. Но продължавайки напред, тъй като пътеката само го пресичаше, стана нещо още по-чудато. Ние достигнахме нещо като улица, там имаше толкова много хора, че беше вече невероятно за очите. Преди малко бяхме в дълбока джунгла, гора или както се нарича, а сега вече сме сред тълпа, която е сравнима с тази на Витошка в София. Огледахме се и продължихме все направо, минахме през едни големи порти, като на дворец. Отваряше се доста трудно вратата, все едно не минават много хора през нея, дали не беше забранено? Кой знае, преминахме си. Отвъд портата, която беше на улицата и не издаваше признак на следващото ни появило се нещо, то просто ни изненада още повече. Озовахме се в огромна зала, като в някое градско читалище, където децата изнасят пиесите си по празници. Но не ми беше за пръв път, знаех пътя за изхода, защото беше съвсем познато всичко. Излезнахме спокойно навън и се събудих преди да се приберем.
27 Февруари
Прибирайки се от едно ежедневно приключение, което бих нарекъл разходка из покрайнините на квартала ни и съответно градските предели. Там някъде има гора, уют, спокойствие и място за всеки. Обаче времето там свършва, винаги е необходимо да се прибереш и да очакваш следващото уединение. Така де, прибирайки се от там, забелязваме малко пустуш и много отломки, все едно е било бомбандирано, докато ние сме се разхождали безгрижно. Дори не сме забелязали, а то има промяна по всичко вече. Блокчета на по 2 етажа, вместо 8 и какво ли още не. В едно от тези блокчета аз имах поставена касичка в таванската му част, където я споделях с гълъбите. Разбира се вместо цял блок, вече имаше 2 етажа. Интересното е, че все едно бяха потънали, а не са бутнати отгоре надолу. Качих се, проверих я, там беше и я оставих, че да не ми тежи. Нямаше да потрябва на бунтовниците, които са направили това деяние моята касичка с не повече от 100-150лв. Крайно време беше да видим и виновниците, приличаха много на ислямистите от Ислямска Държава. Не отне много време да се стреснем и напреднем в крачката си. Присъединиха се към нас не след дълго и едно семейство, което бяха чернокожи, но бяха приятни и вероятно ни бяха съседи. Няма как да оставим някой на такава съдба, взехме ги с нас и потеглихме, като се надявахме да намерим спасение. Бягайки към спасение, решихме, че ако минем през нашия блок, те няма как да ни открият. Направихме го и се покачихме до последния етаж, като там вече трябваше да правим нещо по въпроса с бягството и от блока, защото вече щяха да нахлуят в блока. Издърпах първата стълба, която видях, но все едно беше правено от Бойковата партия и тя беше пластмасова, все едно сме направили нещо, но никога няма да се ползва по предназначение. Пластмасова стълба, която щеше да издържи няколко месечно бебе. А защо му е на бебето да се катери ли? Питайте тия, дето я бяха сложили. Бесен съм и търся друг вариант. Имаше една друга стълба, която не водеше точно където ни трябва и беше сгъната. Доста на високо, покачих се на ръцете на мъжете около мен и вече стигнах до стълбата. Разтворих я, за да можем всички да я ползваме. Покачих се, а горе ме чакаха още беди. Достигайки края на стълбата, аз трябваше да се прехвърля вдясно, докато не отида в прозореца, който имаше кутия и да премахна кутията. Подпирайки се на отвора, то ръцете ми попадат върху спринцовки обърнати, че да предпазват нещо. Няма проблем, след като се убодих 10-15 пъти от тях, аз успях да ги разчистя и да махам вече кутията. Първоначално кутията беше с размери на рутер или суич за интернет, но след това имаше бубини, като все едно гледах телевизор отвътре или по-скоро стар касетофон. Премахнах всичко, с риск да ме тресне някой ток, но без повече паника. Влезнах в гълбарника, таванското на блока, огледах се и видях още проблеми. На влизане обаче се натъкнах на още спринцовки и си разбих ръцете от пробождания. Инжектираха ми се дори някакви вещества в тялото, които малко ме замаяха, но знаех, че имам мисия. Предупредих всички, че сме готови да се качваме. Първия след мен беше този мъж, който беше глава на семейството, което взехме с нас. След като се качи се огледа, все едно знаеше какво вижда. Не след дълго се опитах да помогна на следващите и незабелязано се беше измъкнал. Обърнах се и какво да видя, той си дружи с някакъв тип от ИДИЛ. Какво?! Си рекох аз, а той мошеника направил споразумение явно и ни предал, както и неговото семейство. Проследих го до изхода на блока и видях, че той влиза в джип, който потегля. Да разясним, ние се качихме 9 етажа нагоре, а явлението е същото, като това, което видяхме. Блока все едно се беше изравнил със земята и имаше джип на него. Интересното е, че нищо не сме усетили, когато се качвахме, ИДИЛ също влизаха в блока отдолу нагоре. Странно. Нямах време за губене, просто описвам ситуацията, за да я пресъздам на всички. Казах на всички да бягат надолу, ще търсим друг изход. Направих нещо като гмуркане през този отвор, защото вече бяха по петите ми. След като се хванах за стълбата след излизането ми, гърба ми се тресна в следствие от кълбото, което направих, за да се хвана. Бягайки надолу прескачам през всеки един бягащ по стълбите, а накрая се събудих и се оказах в леглото, както винаги.
22 Януари
Намираме се на прекрасно място в гората, дърветата огромни, а ние толкова дребни. Събрали сме се приятели за разходка или проучване на нови маршрути, струва ми се, че е близо и сме идвали наоколо и преди. До този момент добре, но се натъкнахме на някаква гробница. Май не е само една, май са няколко, какво ли правят тия гробници тук? Кой знае, разгледахме наоколо и разбрахме, че не е толкова странно, защото все едно са били тук хиляди години, просто никой не ги е виждал. Барбекюта имаше построени, което беше странно, те не изглеждаха толкова стари. Кой е крил това от нас, явно никой не е искал да го открием. Наоколо беше пълно със знаци, какви ли знаци бяха това… След малко разбрахме обаче и знаците, те бяха за още гробници в дълбочина на гората. Имаше и паметници, на които пишеше имена. Имаше и по-скорошни гробове и гробници, а едно от имената се разпознаваше, не беше протрито от времето. Разпознахме символи като колин, но какво ли имаше преди това. Не след дълго разчетохме цялото име на Николин, казахме си лека му пръст и отминахме. Сега всеки ще запомни името на знаен или незнаен гроб, всеки който е прочел това. Имаше още един паметник, точно до този на Николин, явно беше на майка му, защото интоицията това ни показваше на всички, не успяхме да прочетем нейното име. То вече беше изтрито, корозията се беше постарала повече отколкото при него. Не след дълго в безкрайната дъбова гора се натъкнахме и на нещо още по-странно. Не беше странно, че го виждаме, но беше странно, че е там. Имаше панда. Панда насред българските гори, насред гора, дето няма и бамбук за нея. Какво прави тук, ние мечки сме виждали само по снимки, клипчета и филми. Ние изкарахме малките си акъли на яве и започнахме да бягаме с двеста по склона. Не след дълго се натъкнахме на бамбука, който щяхме да ползваме, за да залъжем пандата да ни остави живи и здрави, но за наш късмет се появи и едно момче. Момчето обаче твърдеше, че пандата е негов приятел и няма да имаме проблем. Разбрахме се съвсем нормално и вече не се чудехме как да се отървем от дирите си, за да не ни последва някоя зла участ. Докато малчугана и пандата се веселеха нещо или си взимаха здрасти, то аз извадох телефона, нагласих кадъра на камерата да снима на 4к резолюция и с максимални кадъра в секунда. Заснех каквото можах, а след малко се показа и едно куче. Момчето тъкмо ми обясняваше, че с неговата мечка ходят за риба и са добри приятели, но аз се чудех вече дали това куче ще направи гаф, ако пандата го види. Хубавото е, че кучето беше със същата шарка, каквато имаше и пандата, затова реших, че може да не го закача и ще го познае, че е панда и не е враг. Поне вече имах заснета панда в дълбините на гората, всички приятели щяха да ахнат, когато я видят. Взех та се събудих преди да им покажа и вече не мога да покажа на никого…
17 Януари
Един прекрасен слънчев ден решавам, че ще бъда сред най-добрите хора в градските дебри. Съвсем случайно попадам на едни азиатци, които са прегрешили със закона и то в родния ми град. Няма как да го позволя, както и да опозорят местната ни история, затова направо се обаждам на полицията и ги издавам с точна локация, за да съм сигурен, че няма да хванат някой виетнамец от дошлите в Могилата. Тогава какво се случва, прибирайки се спокоен вкъщи, че съм спасил света от нещо по-лошо, аз усещам, че не се случва всичко, както трябва и както очаквам. Усещам аз хора по петите си. Схващам бързо за нещата, като минават покрай вкъщи коли с азиатци в тях. Преровиха няколко къщи, но не стигнаха до нашата. Никой не им съдейства и не ме откриха, слава на съседите, защото за малко не стигнаха до мен. След което излизам и проверявам, всичко се беше затаило така, че все едно няма да мине повече никой. Не след дълго обаче минава нова порция кола по улицата, поглежда ме, все едно знаеха какво съм направил и бяха наясно какво търсят. Направих се, че пропускам входа за къщата, тъй като не бях в двора сега и изчаках да отминат. Върнах се и влязох вътре, скрих се под леглото и казах на баба ми, че ме издирват лоши хора, да не се притеснява и всичко ще се оправи. Тогава обаче усещам присъствието им вече, те влезнаха през вратата, попитаха я къде съм и тя не обели нито дума, погледнаха под леглото и ме откриха. Раниха ме моментално с нож, ръката ми кървеше, но успях да взема ножа. Взимайки го, аз успях да го раня по-лошо и вече имах предимство, защото успях да го раня и в двете очи с ножа. Измъкнах се, а той се опитваше да ходи по мен, колкото е възможно. Затръшнах вратата и избягах с голяма преднина. Излизайки аз се озвовавам във входа на блок, а не излезнал от къща. Няма проблем, бил съм там и тичайки надолу взимах етаж за не повече от 2-3 секунди. Това го бях тренирал още като малък, тогава всички се борехме за бързо слизане. Излизайки от блока прескачам някакъв огромен черен младеж, който беше в гръб към мен и политам с бясна скорост към метално кълбо, което беше част от квартала ни до скоро. Съня приключва в безопасност, далеч от всичко, което можеше да ме сполети.
Божидар G Костов 